Как едно прасе избира нов дом

Прасето, мили мои, и то като нас, било човек (или прасе?!), когато е на път. Стегнахме багажите преди седмица, инструктирахме домашните четириноги да бъдат послушни и да пазят къщата, нарамихме прасето (същото онова, което "говори с морето") и се отправихме на кратко пътешествие. 

В доказателство на историята ми прилагам наличния снимков материал, за да проследите и вие прасешката екскурзия или къде се дяна прасето ми.

Като всеки уважаващ себе си пасажер, прасето се качи на предната седалка, та белким проследи всички подробности, пролетни белези, прелетни птици и странни автомобили по пътя...

И да знаете, интересни имена на населени места видя прасето, та и аз покрай него. То не беше Пчелиново, Мишеморков хан, Вонеща вода, Мечка... богат избор. Имена да иска човек!

Няма да крия, ние с прасето, поздравихме мислено всички жители на тези села и градчета с интересни имена, прекосихме Велико Търново, преборихме участък със запалени стърнища (току до пътя, уви!) и стъпихме на Дунав мост... където, драги, прасето така се развълнува (първо - пресича граница, второ - минава по мост и трето - над река, и то не коя да е!), че като му се дръпнаха ушите и изпънаха вратните жили, та чак в румънско ги отпусна... 

Добре, че румънско не беше много далече, та всички отдъхнахме. Там, видите ли, ни посрещнаха чудни домакини -- четириногата, брадата и сплъстена "черга", на кратко - Дарки. Прасетата обичат кучета, да знаете. Или поне моите обичат. Все пак за кратко обитават домашното ателие, което е чиста проба територия на двама не по-различни от Дарки, същества. Вярно, по-млади и вироглави, но от неговата порода.  

Дотук с кучетата и близките ни контакти с тях. Оттук насетне са цветята. Защото, драги, като попаднеш в края на март в Букурещ, не само навън се разлиства и раззеленява. Навсякъде бяхме обградени от цветове и пролет. Прасето се влюби в орхидеите, магнолиите и всичките бели, жълти и розови нацъфтели храсти...

И така се развълнува (пък и аз покрай него, признавам), че реши да остане в Букурещ (а аз дори не разбрах кога и как точно се случи тази работа). Без да се сбогуваме (ама, това, защото то знае, че никак не ме бива в тези моменти), без излишни обяснения, реши и остана. И така, мили ми, това е последната снимка на прасето с моя милост. Прасето се самопровъзгласи в Прасеску и остана да живее някъде там, в Букурещ... надявам се се разхожда редовно с някое малко румънско момиченце или момченце, държи се възпитано и го обичат от сърце.

Ако се чудите дали не страдах, то не се чудете - страдах. Върнах се по стъпките си, търсих го, но вместо него открихме ей този книжен оазис. Три етажа книги, плюс допълнителен етаж за меломани. Хубава книжарница с други думи. И понеже не ми е възможно да устоя на всички изкушения в книжарниците, то все пак си купихме книгите, които търсихме и едно друго прасе се появи в полезрението ми.  

Обичам Оруел, "Животинската ферма" и стила му, та ето защо поехме обратно към Пловдив отново с прасе...

Защото, мили мои, както се казва в тази книга "всички сме равни, но някои са по-равни от други" или когато не вземеш със себе си едно прасе на разходка до Истанбул (невъзпитано малко ми се стори), то в Букурещ то си намира нов дом... 

Reuse & recycle: част... поредна

Неделя е ден за откровения при мен, драги ми. Не знам как е при вас, но в края на седмицата обикновено при мен се прави равносметка. От години е така. Несъзнателно, но вече се е превърнало в навик. Вероятно заради Кеворк Кеворкян. Като дете го обвинявах за неделната скука, за това, че в понеделник сме на училище (а той води най-скучното на света публицистично предаване... и най-лошото, което вършеше: понякога така се оплитаха в разговора със събеседника му, че пропускаха излъчването на "Пинко"). Разбира се, всичко това с годините премина. Събеседникът по желание чак взе да ми се струва интересен... Човек никога не знае. Но, да се върнем на неделите... едни такива протяжни, сутрините им дълги и многообещаващи, следобедите им ужасяващо кратки и невъзможни да се свърши всичката замислена щуротия през деня... Та, затова, реших да измествам по малко онази неделна бучка, дето ми засядаше преди години в стомаха и чакаше (уж) небрежно понеделника, с равносметки за изминалите дни.
Ей такъв е случаят и с рециклираните материали в ателието ми: деним и тънки (като за мъжки ризи) памучни платове. Малко стресиращо изглежда разтурията, когато започвам да кроя... и слагам погледа тип "говори ми, не ми пречиш". Но пък резултатът винаги ми харесва. И равносметката от свършената работа винаги (досега) е била с положителен знак. Може би от обсесията ми с денима. А може би поради факта, че винаги съм харесвала мъжкия тип дрехи в пъти повече пред чиста проба дамските... Знам ли?! Но е факт, че съчетанието на тези две материи ми носи истинско удоволствие за работа, както и после при допир... Плюс -- винаги има поне по един джоб на подвързия... Защото човек никога не знае къде ще го хване добрата книги... на път ли, в метрото ли... и винаги е добре да имаш молив и лист под ръка... аз съм от хората, които си записват страниците и редовете в книгите (когато нещо силно ги впечатли), вместо да пишат в самата книга (това тъкмо ми се види кощунствена намеса в текста... )
Та, такива неща в неделя... Малко разтурии и една идея равносметка за свършената през седмицата работа. 

Лавандулени дни... и нощи

Обсебена съм. От вчера...
Лавандули, жужене на пчели, тишина и необятно поле...
2018-та бях решила да е годината на "цветните реколти", макар че маковете и розите отново ги пропуснах... Нищо, де. Сега рестартирам идеята с фото сесията на лавандулата и ще се постарая да ви покажа и слънчоглед, и други разни култури... омагьосали ме.
Колкото до подвързиите за книги -- забавлявам се искрено с гергефа. Нали знаете, че на ръка не съм особено добра бродирачка? Е, затова пък с машината се справям далеч по-добре. И се забавлявам доста повече. 

Ей така изглеждаха последните ми два дни в няколко стъпки: с избор на подходящи конци, платове, въоръжена с гергеф и търпение за бродиране... Плюс невероятната помощ на приятели, които отглеждат лавандула и поканата им да снимам при тях... Поработихме малко на полето... Малко, но от сърце. В лила. Всичко ми е в лила тези дни. Прованс само на час път от вкъщи!
Така се случват моите подвързии за книги... С търпение. И приятелска намеса. Винаги.

 

за мартениците и щъркелите

Докато се натуткам да ви покажа тазгодишните мартеници, Баба Марта дойде, сняг заваля, осми март подмина, снегът се разтопи и... щъркелите пристигнаха благополучно. Знам, че голяма част от вас вече са ги виждали, но все пак държах да ви запозная с мартениците на 2018-та. Обичам да ги правя (вече!), защото успях да обясня идеята за по-дългата им употреба... Окичваш се, радваш им се, идват щъркелите, махаш червено-беия конец и носиш... брошка. Толкова. И щъркелът сит, и реверчето накичено. С какво са по-различни от миналогодишните ли? С новите си физиономии. И най-вече с факта, че успях да направя щъркел, от който да съм доволна. Не знам как сте вие, но на мен най трудно ми се получават онези неща, които най-много обичам... Толкова от мен и мартениците за 2018-та. Гответе се за пролетна умора, както и пролетно почистване... И носете по един дребосък на ревера си. За настроение. 

"първите седем" на блога

Обикновено в края на всяка календарна година си давам сметка какво количество работа е останало зад гърба ми. Е, тази година е в самото начало на новата. Не съм най-работната на този свят, просто при мен количеството работа е видима величина. Не, няма да ви занимавам с цифри. Чужди са ми и винаги са ми звучали скучно. Не знам нито колко подвързии за книги успях да ушия, нито колко нови муцуни успях да нарисувам. Знам, че блогът навърши 7 години. 

Първите седем в работата ми се оказаха сложни, понякога трудни, на моменти леко отчайващи, но в по-голямата част от времето - бяха възпитателни, забавни, креативни и провокиращи... Изобщо, хубаво е да имаш втори шанс за "първите седем". На доста неща се научаваш. Преди седем години, например, не знаех, че мога да шия. Както и не знаех, че акварелът не хапе, нито че ще се влюбя в различните текстури акварелни хартии... 

Не знаех също и че ще ми се наложи да обяснявам подробно за работата си: какво правя, защо го правя? Или защо изглежда така (а не онака)... Защо работя с определени платове, хора и по свое усмотрение... Изобщо, не знаех, че след седем години ще трябва да отстоявам повече идеите си, отколкото когато и да било. Обаче! За седем години работата ми достигна до такива местенца, каквито само мога да мечтая да посетя. Ахам! Хубаво е да знаеш, че има някъде във Финландия едно момиче, което се завива с твое пачуърк шалте... Както и в Бразилия едно бебешко кубче забавлява мъничко човеченце... 

Или пък в Канада, където две дами ще разхождат отпечатъци от листа на ореха на двора, здравеца от градинката на майка ми... и евкалипт (от цветарския магазин вече). Мдам, ще ги разхождат на шалове. Нещо нетипично за мен, но тъкмо онова, което от години искам да пробвам: пачуърк дрехи. Някак за тези седем години кръпките толкова станаха част от мен, че ми се ще все повече да ги нося непрекъснато. Защо е важно да навършиш първите седем ли? Мисля, че за мен те бяха и сериозна доза урок на търпение. Ето, листата евкалипт, например, издирвах половин година (оказа се онази половина, в която няма евкалипт в България). И ако си мислите, че един телец лесно се отказва, то да ви кажа - първите опити бяха с листа на приятелка, която след сериозно обяснение и убеждаване беше ги намерила от братовчед в Бурса. После тормозех друга приятелка (срам не срам) да качи една, две клонки в самолета от Атина (тук е мястото да споделя,че часовете, прекарани в търсене на изгодни полети до Атина с ниско бюджетни компании не бяха малко... за сведение на изпращачите -- полети има, уви, не успях да отида). И след като проглуших (почти) всички приятели и няколко цветарски магазина, нейсе... сезонът на евкалипта в България най-сетне настъпи и идеята беше успешно реализирана.

Тъй че клен, орех, здравец, евкалипт, папрат и някои други успешно бяха отпечатани (да, броя поредния екопринт опит за успешно реализиран) с желязо, че и без...  И за първи път от години имах колебания дали всъщност това не беше моят шал... Уви, ден по-късно беше опакован да отпътува като коледен подарък за Канада (с ясната уговорка да повторя опитите за още една дама в далечния север). 

Изводите от цялата одисея ли: естествено който търси - намира. Но и да знаете: преди да се захванете с поредния експеримент, помислете дали ви е дошло точното време. Така, де. Трите вида коприна за конкретните шалове бяха меко казано "като живи". Борбата беше епична, но телешките качества понякога и помагат, мили ми. Търпение му е майката. И спокойствие. Освен това, да... не е за пропускане да отбележа, че търсих помощ от приятел (майка ми) за плъстените елементи -- комбинация между ръчно тъкана коприна и австралийско мерино, както и някои скелитизирани листа... Изобщо, драги ми, да живеят експериментите. За да е интересно и за напред. 

Иначе казано, 2017-та беше трудна (ако трябва да споделям лични преживявания), но пък динамична, интересна, провокираща и интересна (в "професионален" аспект... кавичките ги слагам, защото съм от щастливите хора, намерили себе си в заниманието си... та, просто "работа" ми е чуждо да кажа). Имаше бродерии (от национален и личен характер - т.е., когато е необходимо да нарисуваш 15 котки в една стая, мобилизираш се и ги рисуваш... нищо, че в момента и една нямаш пред очите си. То, и крокодил нямаш, но понякога образът му се загнездва в главата ти и не ти дава мира, докато не се появи на апликация). 2017-та беше годината и на бабините дантелени отпечатъци... Както и на картографирания Пловдив и изобщо на доста други хрумвания, които в началото на всяка година не си и представяш, че ще те навестят. 

Та такива разни... 2018-та е на ред. Нямам представа какво ще ми донесе, но се надявам да има един вагон предизвикателства. И между нас казано -- тази година ще се събират листа. Много листа. Защото няма по-интересно нещо от отпечатването им... За мен поне. За вас - не знам!